Лична антология

Творческата дейност на Венюс Кури-Гата е обогатена от влиянията на френската и ливанската култура. От тяхната комбинация произлиза уникалното очарование в нейната поезия. Въпреки че предпочита да пише на френски, арабските ритми и образи са също така присъствени и осезаеми в нейното творчество. Темите за семейните призраци, смъртта, женствеността, имиграцията и културния конфликт пронизват писането ѝ с удивително метафорично разнообразие, вдъхновено от въображението и стилистичните особености на арабския език. Чувството за безнадеждност и загуба доминират стихотворенията ѝ, представяйки експресивни и мрачни картини на сюрреалистично отчуждение.

През 1997 г., за „Лична антология“, която сама компилира, тя получава наградата „Жюл Сюпервиел“. Антологията съдържа неиздавани стихове (от периода 1995 – 1996) както и селекция от различни сборници: „Сказания за един глинен народ“ (1992), „Монолог на мъртвия“ (1987), „Препъналото се слънце“ (1982), „Сенките и техните вопли“ (1979), „Кой говори вместо ясмина“ (1980) и „Състраданието на камъните“ (2001).

В предисловието авторката задава провокативния въпрос: "Защо толкова настойчиво говоря за смъртта?" Тя отбелязва как думата "смърт" присъства в заглавия като "Врява за една мъртва луна", "Мъртвите нямат сянка", "Мъртъв дом" и "Монолог на мъртвия". Спомня си годината 1975-а, когато наблюдава непоносимото зрелище на Ливан в кръвопролитие... Изразява упрек към себе си зад причиняване на страдание чрез словесно изобразяване на мертвите; чувстваше се неспособна да избере други теми.

За щастие читателят може да види как Венюс Кури-Гата подхожда към темата за смъртта без натрапчив драматизъм. От своето страдание извлича истинско изкуство - поезия с хуманистичен заряд, която предлага утеха в трудни времена и възстановява надеждата чрез жреческия дух на поетичното слово.