Бандата на Андрейчика

Сирената издаде пронизителен звук, който стресна тримата деца. Воят й, дълъг и мъчителен, се надигаше и спадаше. Децата бяха добре запознати с този вой; понякога той звучеше като пронизително виещо, а друг път им напомняше за стар змей, затворен под земята и гладен – жално молещ за хляб.

Въпреки че вече бяха свикнали със сирената, всеки ден в дванайсет тя прекъсваше игрите им и всяка минута сърцата им се свиваха от страх. Гласът на сирената носеше тревога; момчетата замлъкваха, втренчени в земята и слушаха внимателно.

- Дванайсет - промълви тихо Каро след като воят утихна. Калин Каролев, известен сред учителките като Каро, често чувстваше нужда да каже нещо по време на напрегнатостта. Сякаш опитвайки се да вземе част от вината върху себе си. Той беше десетгодишно дебеличко момче с руси коси и добри сини очи; почти винаги бе усмихнат виновно заради несигурността си относно действията си — приличаше на малко лъвче с пухкави бузки.

Децата въздъхнаха и погледите им отново се насочиха към плувката във водоемчето. Локомотив изпищя наблизо, но никой не му обърна внимание. Най-малкият между тях – шестгодишният Андрейчик – загледа големите момчета накриво и плахо каза:
- Товарен триста и пет...

Той винаги желаеше да участва в играта „познай кой влак идва“, но постоянно грешеше при определянето на времето на пристигащите влакове зад летището. Знаеше номерата им обаче ги бъркаше по часове. Янко, неговият по-голям брат го изгледа укорително:
- Не можа да ги запомниш... Това е двеста осем...
- Но другият е след него… - измърмори Андрейчик недоволно проследяваща влака с черните си очички.

Отново настъпи тишина между тях под силното юлско слънце; полето около тях пулсираше от жега докато небесната шир оставаше синя без нито едно облаче освежаващо гледката отвъд авиоградчето където забелязаха грижливо надвиснала мъгла.
Каникулите бяха започнали преди няколко дни , но настроението им никак не беше ваканционно: те търсеха шаранчетатa в занемарено блото край авиоградчето . /.../
Крум Джоргов