Резерват за грешници. Сатирикон

Понякога сам се учудваше на себе си - изглеждаше напълно нормален, а внезапно се преобразяваше в звяр. Особено когато беше сред дърветата и особено през нощта. Ставеше животно, което нападало, бягало, падало или лежало; готвело се за скок или се спотайвало, хитрувайки и мъчейки се да не бъде хванато – единствено с цел оцеляване. Той бе царят на планината, живееше там и принадлежеше към нея. Пълзеше по стръмнините и катереше баирите, улавяйки всеки звук около себе си; сетивата му ставаха изключително остри и го предпазваха от грешен ход. Движението му изглеждаше сякаш имаше пред очите си карта с обозначени всички същества и растения наблизо. Следеше ги внимателно като на екран – винаги информиран за местоположението им и намеренията им. Разпознаваше ги и владееше ситуацията: той решаваше коя твар да убие и коя да остави жива. Фактът, че рядко вземаше решение за смъртоносен удар го изпълваше с гордост - той считаше себе си великодушен! В този свят никой не поставяше под въпрос увереността му при взимането на решения — всичките бяха правилни важни.

Когато се връщаше вкъщи обаче - нищо от онова приключение нямаше значение.
След като изтрезнял и огладнял, седнал на пейката пред дома си със запитване: "А какво следва? Какъв е смисълът тук?" Чудел ли е дали всичко значимо в живота му действително става в гората през нощта, а останалото просто няма стойност? Силно желаел да наложи свои правила както в дивата природа така и в територии забранени за него – простосмъртния човек.