Животното като литературна провокация: "Анималистиката" на Емилиян Станев

Разграничаването между литературата и нелитературата, както и между човека и животното, е породило редица практики. То е оформило литературознанието като самостоятелна дисциплина, която с основание се стреми към автономност в дискурсивен и институционален контекст. В същото време самата литература поставя граници между двете сфери. Например „българският символизъм“ избира своя речник от "поетични" термини, за да се отклони от "обикновената", "нелитературна" комуникация. Този акт на разделяне е толкова настойчив, че прониква дори в рамките на самата литература и литературната теория. Непрекъснато се разграничава не само литературата от нелитературата или литературознанието от не-литературознанието, но също така различни литератури помежду си и типове изследвания един от друг. Чрез използването на „поетичните” думи символизмът не просто бяга от ежедневния език, а също така отбягва предишната по-малко изтънчена литературна култура. Литературоведските нагласи често определят понятието за литература по разнообразни начини без да осъзнават, че всъщност говорят за едно и също.

В моите наблюдения върху Станевата „анималистика“, срещнах несигурността относно границата между човека и животното. Осъзнах, че тя не желае да се отделя от нелитературното; напротив – изглежда ми показва слабостите на литературното: нестабилността му – фактът, че независимо колко страстно е защитавано то винаги може да изчезне; връзката между “литература” и извънлитературните реалности не представлява две независими единици нито пък едната допълва другата; подобно на разрушителната природа описана от Бенямин, литературата не обича усамотението.