Саша Попов и "царските симфоници"

В живота на проф. Саша Попов, който е една от най-забележителните личности в културната история на България през XX век, съществуват редица необясними парадокси. Те не се проявяват в неговото "детство чудо", нито пък в смелостта му да поеме рисковете като диригент след успешна кариера като цигулков виртуоз, познат по цял свят. Не става дума и за впечатляващите му способности да основава три нови оркестъра - Академичния симфоничен оркестър, Царския военен симфоничен оркестър и Софийската филхармония. Дори фактът, че изпълнява Шестата симфония на Чайковски без партитура в Италия или участва в "двубой" с Берлинската филхармония при представянето на „Картини от една изложба“, не е израз на този парадокс.

Наистина тъжен е фактът, че многократно именно тези български композитори и музиканти, които би трябвало да са благодарни за неговите заслуги, се дистанцират от него. Това "отдръпване" не означава буквално да го игнорират; напротив – когато той бе отстранен от поста главен диригент непосредствено след 9 септември 1944 г., никой не се обади публично в негова защита. През началото на 1956 г., когато започна кампания срещу него чрез недостойни средства за свалянето му от длъжност, реакцията както сред оркестрантите, така и сред композиторите беше абсолютно мълчалива.

Тези два примера демонстрират как предишните поколения музиканти оставиха негативно наследство по отношение към обществото през 40-те и 50-те години. За голямо съжаление България сякаш забрави таланта си — човекът-гений — принуден да прекара последните години далеч от родината си без необходимото признание. Медиите игнорираха успехите на маестрото дори при навършването му на 75 години през 1974 г., а и до ден-днешен продължаваме да сме длъжници спрямо личността и творчеството му.

Неговият принос остава незаслужено непомнен: статии относно диригента или създадените им оркестри почти няма; радиопредавания със записи са рядко явление; а първият компактдиск с негови произведения излезе едва през 2001 година.

Фигурата на Саша Попов стои величествено във възходящата линия на музикалния живот през XX век и задължава нас като българи активно да я върнем обратно в паметта ни вместо просто да затваряме очи пред историческите промени — неправдите все още присъстват дори след ноември 1989 г.! Като че ли нашата страна никога не е имала един от петте най-визионерски цигулки през двадесетте години или един от десетте най-признати диригенти между двете световни войни!