Свободен до неправдоподобност

За Рашко, който беше мълчалив и самотен човек, писаното слово представляваше жизнена необходимост – не по-малко важна от въздуха и храната. В течение на дългия и болезнен период на агония то му предоставяше опора и придаваше смисъл на ежедневието му. За да бъда напълно точен, бих казал, че Рашко не се бореше със смъртта чрез словото; той всъщност живееше благодарение на него. Той го разгръщаше ред по ред подобно на Сизиф с камъка си – без никакви заблуди или надежди, проявявайки трагична самоотверженост като обречен човек, който нито може да избяга от съдбата си, нито желае това.

След смъртта си Рашко успя да ни изненада. Запазените му текстове в архива показват, че е следил внимателно обществено-политическия живот у нас и е преживявал тежко събитията от най-новата ни история. Опитвал се е да реагира на всяка промяна. Не зная защо не е публикувал своите размисли и бележки; смъртта загуби тази негова тайна за нас и остави само предположения. Вероятно не е искал да участва в шумната дискусия между известни и неизвестни гласове.

Георги Величков