Крадец на обич

Евтим Евтимов (1933-2016) остава в историята като един от най-великите поети на България. Неговото величие не произтича от критиката, която често го игнорираше, а е плод на любовта на поколения българи, които и днес изразяват чувствата си чрез неговите стихотворения.

Подобно на своя баща, който взел майка му без разрешение от родителите й, и самият Евтим имал съдба да "открадне" своите големи любови – но не от дома им, а именно от техните съпрузи.

През 1964 година той среща поетесата Петя Йорданова; двамата вече са обвързани с други хора, но страстната им връзка ги подтиква да пренебрегнат обществените норми. Тази забранена любов продължава близо три десетилетия (до смъртта на Петя) и вдъхновява творби като „Горчиво вино”, „Страх” и „Обич за обич”.

В средата на 90-те години се запознава с Романьола Мирославова, която е с две десетилетия по-млада. Те стават една от знаковите двойки в българската литература, подобно на Пенчо Славейков и Мара Белчева. Обединени около поезията си, те споделят живота и творчеството си през следващите двадесет години до кончината си през юни 2016 г.

Настоящата книга включва както любовна лирика на Евтимов, така и социална и гражданска поезия плюс последните му стихове.

Пламен Тотев

**СТРАХ**

И в песните ти съм го записвал,
и в молитвите свои признах –
откраднах те само със мисълта,
че няма причина да ме е страх.

Защо да не вървим открито
през този свят изпълнен с завист?
Да ме целунеш пред очи злорадни,
които ще проклинат мен завинаги.

Да преминем през старинските улици,
скривайки глави зад доносническите думи.
Да минаваме под прозорците клюкари,
измислящи зловещи слухове.

Дори в неделната църква да навлезем,
забравили поне за миг разума.
И да не ни интересува какво ще кажат
пред нас или зад нас или след нас.

Нека изпием горчивото питие –
да се освободим от страхливост.
Страхът убива бавно душата
и ни превръща във нисши хора.


**КРЕПОСТ**
На Любомир Левчев

От вътре крепостта започва да пада,
нещо отвътре вече руши всичко
и вчерашната славa - спечелена -
сега не може да утешава духа ни.

Сърцето ни пробождат пред хиляди погледи,
една позната отрова мълчи
зад думи пълни с омраза,

О колко много злоба предварително нахлула!
Колко закъсняла мъст!
Някой продава гроба на баща ми,
друг ограбва твоя честен кръст!

Някой подкупват лицемерно слово,
други усмивки подаряват или игри.
Опитват се непрестанно
да ослепят живота наш даже!

Дано спасим душите си все пак
през тези трудни времена.
Предишната Византия я няма повече;
обаче византийци има между нас.