Църковното строителство и архитектура в българските земи през XV- XVIII век

При новите обстоятелства, в които църковната институция е загубила предишните си защитници, започва процес, който успешно може да бъде наречен „демократизация на църквата”. Тази демократизация се проявява чрез новите принципи за финансиране и управление на църковните структури, както и в съдържанието и формата на религиозната култура. Икономическите връзки между вярващите и Църквата също са част от този процес. Ние можем да видим отражение на тази трансформация в образа на свещенослужителите и начина, по който хората изразяват своята религиозност. Процесът оказва влияние върху ролята и значението на християнския храм като централно място, където взаимодействат различни социални институции – семейство, общности и икономически организации – с Църквата, която играе важна роля във воденето на българския народ.

В дългата история на християнството храмът остава пространството за изпълнение на ритуали според установени традиции. В него става синтез между външния свят и духовното измерение на религията; това е основният смисъл зад построяването му. С времето той се утвърдил като символ на християнството - разбирано като „Божи дом”. По време на чуждестранно господство той остава сакралното място за молитви и участие в светата Литургия и тайнствата. Освен традиционните функции обаче храмът започва да играе нови роли в социалния живот. Това е резултат от специфичните условия по време османското владичество – въпреки че позицията й е отслабена, материалните ресурси ограничени а рисковете увеличават натиска върху нея, значението ѝ за обществото расте. Въпреки липсата на подкрепа от българските властели или статута ѝ като официална държавна религия служителите често срещат дискриминация поради вероизповеданието си.