Дуински елегии

„Дуински елегии“ – един от най-вдъхновяващите монолози в световната литература, е написан от Райнер Мария Рилке в замъка „Дуино“, разположен близо до италианския град Триест и извисяващ се над ясните води на Адриатика.

През зимата на 1912 година, Рилке започва да създава своя поетичен цикъл. В градината на замъка той усеща мощна творческа сила: Първата елегия го осветлява като вдъхновение. С нея той открива лирично свидетелство за уязвимостта на човешкия живот. Именно там пише първите две елегии и части от следващите, включително началото на Десета елегия, която планира като кулминация на целия цикъл:

Някога, обзет от жестоко прозрение,
ще запея – тържествена похвала за благосклонните ангели.

Поетът завършва тези произведения цели десет години по-късно – през студения февруари на 1922 г., когато работи усилено в средновековния замък „Мюзо“ в швейцарския кантон Валис. Подкрепян от меценати, които му осигуряват всичко необходимо – свещи, писалище и храна веднъж дневно – Рилке работи с непоколебима отдаденост върху творбата си, която счита за повече от обикновена стихосбирка. Елегиите представляват неговото наследство; те са поезия с дълбока насоченост към душата.

След шестгодишно прекъсване между 1915-а и 1921-ва година, време изпълнено с разрушение навсякъде около него, Рилке споделя удивителни скръмни писма със сериозни въпроси относно живота: От какъв мрак произлизаме? В кой мрак ще потъваме след краткия ни престой тук? Какво ни свързва с безкрайната вселена? И какво точно правим тук? Какво предназначение имаме?

„Дуински елегии“ биват публикувани през 1923 г. от лайпцигското издателство „Инзел Ферлаг“.

Настоящето издание представя блестяща интерпретация под формата на превод от Кирил Кадийски - голям майстор на поетическия превод и признат автор както у нас така и зад граница. Томът съдържа десетте основни елегии плюс шестнайсет други стихотворения на Рилке. В допълнение има откъси от "Писма до един млад поет", преведени от Мария Енчева, както и текстове извлечени от "Флорентински дневник" и "За поета", направени чрез Бисерка Рачева.

Кой би могъл да чуе моя вик сред множеството ангели,
ако възопея? На кого милосърден херувим
би отвори сърцето ми – без моментално да падна
под властта му могуча? Нали именно красотата поставя начало
на ужаса... Ужасът става приемлив само,
когато тя ни вдъхновява - сякаш случайно забравила
да ни унищи напълно... Всеки ангел носи ужас!
О! По-добре да замлъкнем; нашият мрачен
плач просто преглътнем… Кого можем да зовем?
От кого помощ очакваме? Не бихме могли нито
от ангелите… нито пък хората.
И даже прозорливците вече знаят,
колко сме беззащитни дори у дома си…
Из „Първата елегия“

* * *
Роденият с лира –
кой бог го дарува! –
не спира своето пеене дори край Лета.
А щом общува със смертвите,
той сам би ронил мелодији
дори в бездната.
Лицето във водата -
макар че помрачено -
остається чисто човечно.
Само между два света –
сред двойния плен –
гласът остає вечен.
    Из „Сонети към Орфей”

* * *

СТРАХ
В гората оголяла звучи птичи вик,
безсмислен среди дървета пустеещи...
Но все пак този вик се чува:
като застинал миг висейки
над гората опустошена...
Там всичко присъства:
земята изглежда сякаш глухоняма;
небето зее подобно празна яма;
нова минута трепери тихо
молчаливо — сякаш знае:
самота дошла вече тук e
изход няма."