Мечта отвъд долините; Гранитна вода; Стената

С години мечта за върха. След толкова много лишения, безброй административни пречки и обиди - да се озовеш само на 200 метра под него и да му обърнеш гръб в името на приятел, който разчита на твоята помощ! Един измисля болест, друг се изкачва бавно, трети... прави чай...

Считахме алпинистите за богове, но те всъщност бяха наши хора. Търсеха недостатъците у ръководителя с цел да потъпчат нашата любов към Христо - останал завинаги там горе. Всички се хвалеха колко близки са били до Проданов, но единствено Людмил уверено продължаваше нагоре, знаейки какво го очаква в една зона, от която малцина успяват да избягат. В тази "зона на смъртта" - без палатка и спални чували, при този ужасен вятър и минус 42 градуса - той мислеше за теб и мен.

В часовете на безкрайно замаяние не посмя да помисли за себе си или да предаде своя приятел – това е типично поведение за нас. Изкачването бе извършено с мизерия и смърт – желана и тъжна! Моментът ни шокира; следват театрална скръб, забрава и неистов възторг в София. Клюките растат силно; някои усетиха как по жълтите павета лесно ставаш герой. А докато всички страдаха от глупостта на някои свои съграждани в равната софийска местност, само Людмил защити паметта на Христо.

НЕ СТЪПИ НА ЕВЕРЕСТА И СЕ ВЪРНА ПО-ГОЛЯМ ОТ НЕГО!

Еверест трябваше да бъде тук – заради нас! Той съществува като място където истински мъже доказват своето величие.
Приемах Людмила като светец. Други искали част от славата му не осъзнавали че хората могат ясно да различават важността от дребнавото. „И тоя ли написа книга?" питаха след първия му труд. Но именно неговата раница съдържаше чувства; той сподели с нас живота със смесицата между живот и смърт — цялото богатство на източния свят чрез поезията си.

Само Людмил умееше добре да връзва котките около сърцето си; останалите просто ги стягаха около изтръпналите си крака... Спяха месеци наред вместе в една палатка; срещаха го навън а той знаеше какво реално е станало "горе", но разбираше че “долу” е още по-страшно — затова мълчеше пазейки собствената си истина.

Истинският творец никога не може да бъде лицемер!
Беше мощен човек с нежна душа: пишещ стихотворения така мъжки както живееше живота си самият той беше жертван от действията нa другите , а вместо проклятия раздаваше добрина както само великите могат.
Неговите песни топлеха душевността ни точно както стиховете му ни вдъхновяваха със сила.
Радвахме се че сме до него но поглеждайки към него виждахме единствено героя покорил Еверест незнайки что най-вече бил Човек – с привлекателната усмивка прикривайки дори недостигаща частица от себе си.
През април даже можем ли допуснем щяхме ли дори веднъж предполагаеми ситуации? Неговият ум работеше стремително честно действие последвани искрени постъпления.

Само той познаваше стойността зад обещаното — затова гледаше земята право през всичките тези изпитания . Умението му било защитник сред слабостти непознати нам!

На последното свое изкачване над Камилата остави записано във вечността думата дадена , своят светла усмивка добротата човечност…за всички онези огорчени души…

ЗА ДА ИМА С КОГО ДА СЕ СРАВНЯВАМЕ ЗАВИНАГИ!”

АЛЕКСАНДЪР СТЕФАНОВ