Големите надежди

– Къде си била, малка маймунке? – попита мисис Джо, като удари с крак. – Кажи ми веднага къде беше, докато аз се терзаех от страх и притеснения; в противен случай ще те извадя от ъгълчето ти, дори да сте петдесет пиповци и петстотин гарджъровци!
– Бях на гробищата – отвърнах аз от мястото си, сълзите капещи и потривайки очите си.
– На гробищата! – повтори сестра ми. – Ако не беше мен, вече щеше да бъдеш там. Кой те е гледал с две ръце?
– Вие – признах аз.
– А кажи защо го направих? – извика тя.
– Не зная – простенах аз.
– Аз знам! – продължи сестра ми. – Знам, че никога повече няма да сторя такова нещо. И още: откакто си роден нито за миг не съм свалила тази престилка. Не само че съм жена на ковач (на Гарджъри), но освен това съм и твоя майка!
Но погледът ми бе прикован към огнището и думите й оставаха незабелязани. Защото в искрящите въглища пред мен се разиграваха образите на беглеца с веригата на краката, загадъчния младеж, пилата и страшната клетва, която ме принуждаваше да извърша кражба в собствения си дом…