Съчинения в 12 тома Т.8: Български хроники I

Тази книга бе необходима.

Българският народ имаше потребност от нея, за да осъзнае своето място в историята, на континента и по света. Той трябваше да усети мъките и радостите, както и славата и позора на предците си, за да надникне в дълбините на собствената си душа през техните очи.

Работата ми представляваше това, което отдавна би трябвало да бъде извършено от историк – написването на цялостната история на българите. Общите историографии с много автори са разпокъсани и несъвместими; всеки изследовател се фокусира върху определен исторически период. Вярно е, че техните проучвания имат стойност сами по себе си, но когато се концентрират само върху конкретния случай, те губят поглед върху общия контекст (кой го е казал?).

Създаването на „Хрониките“ беше самотно пътешествие. От началото на 2005 до края на 2009 година прекарах пет години всекидневно в четене и писане – нямаше почивни дни или празници; всяка сутрин до вечер работех усърдно над текста.

В самото начало ме вдъхнови идеята на Паисий: историята не е просто безжизнена хроника с минали събития или жалейка за времето отпреди; тя служи като сигнал за пробуждане на настоящето.

Целях активно взаимодействие с читателя – споделях идеи, спорих с него и го предизвиках. Не му предоставях уроци или лекции; вместо това го приемах като партньор в търсенето сред мъглите на вековете.
Обявих скуката за духовна чума и скучното писане – за интелектуално убийство. Използвах езика на поезията и драматургични техники:
Докато историците представят фактологията безпристрастно, аз оживявам персонажите; те споменават личностите покрай събитията – а аз показвам събитията чрез съдбата им. Именно тук лежи разликата: без индивидуалности историята остава нежива.

„Български хроники“ не е научен труд; тя представлява поема в библейски стил, вдъхновена от скандинавските саги и древногръцките епоси: наситена със страсти - гняв към несправедливости , възторг при успехи , през смехове и плачове –
Моето предизвикателство срещу академичното сухо писание стана моя мисия: написването на епосa относно българския народ.
Успял ли съм? Безмилостният съдник ще отсъди: времето.
Засега обаче какво каза академик Антон Дончев? Че успях да мотивирам българската публика да прочете своята собствена история.
И това ми стига.
Нека след мен други напишат историята още по-добре.