Отстрани. Поетики

**Малки забрави**

С малко букви може да се напише всичко, а също и да се премълчи. И нищо няма да остане такова, каквото е било. Затова не желая да организирам там, където душата ми е живяла в тревога.
Ще разклатя шейкъра и ще изсипя съдържанието отново. Ако нещата имат собствена памет, всяко от тях ще застане на мястото си.

Обичах един мъж. Всъщност - какво правя? Не бива така да говоря. Трябва с дистанция; думите не могат да бъдат произнесени безразборно. Правилното начало би било: имах един мъж.

Кой беше той? Какъв беше? Каква е тази форма едничка?

Сънът, който ме събуди преди време. Ръцете му плават по белия чаршаф. Гласът идва, но тялото остава невидимо. Налива думи - студена бира в топлата чаша на ухото - и пита: какво става под кожата, когато телата се срещнат? Сънувам думите си как изплуват обърнати – риба до риба, хлъзгави и всички еднакви: студени.

В главата ми расте едно чувство – като тумор. Не смея да му дам име. Разсейките са онези... как бих могла да кажа, страхът от заболяването.

Прозорецът е открит и пердето се повдига – гладък корем; тяло спящо диша дълбоко горещия въздух.
Ровя сред неговите думи; върховете на пръстите започват да пулсират леко с радостта — това щастие не може убиеш ти! Страхувам се от него.
Не се притеснявай — то ще бъде временно.

Разказвам му своя сън: вървя по широка улица и виждам около краката си разпръснати цветни предмети; навеждам се за единия или другия, но те са толкова крехки че при допир просто прашеят на земята. Като погледна нагоре — улицата никога не свършва.

Той ми връща свой сон: стоял на висок остров насред морето; островът бил стръмен като пирамиди в мелници обаче водата била чужда — студена както потапяш пръстите си в ледена вода . Там стърчал като дърво докато водата започнала стремглаво да изчезва— сякаш дъното жадува за живот след суша , пясък попивал влагата . Нямало капка вода , а дупката зевала пустинно с все още живописни остатъчни тела на риби и растения .
След това хълмът под него трепнал ; загубил равновесие затъркалял надолу , а пясък го удавил чак до гърлото . Оглеждайки колкото можел помислил : така ще бъде занапред .

Минал съм покрай старата квартира с автобус . В един ден подобен на „Речника” на Павич — когато излизаш навън първата срещната личност ти удря шамар за деня после пак , последният удар те кара почти луд ; прибрал съм вечерта той вечерял вече седнах края леглото обгръмнах възглавницата оставих само треперещ купчина ръце коса дрехи .
Помня че той незнаеше що правим ! гласът замръзвал уплашен ...какво става ...трудности ли имаш ?

Написано върху лист хартия всичко може лесно быть унищожено

Да бъда или недай Боже без теб e измерение във времето
...
Знам любовта означава : тревогa та олекотяване при чуване гласа ти очакване спомен ужас потопеният остарява живота напред
Любовта носейки своитe митологии малките магии .
Има уличка която избягвам

Наоколо войски орди./ Тази стая нe iзвинява ; oще я нямаш / Имeто й ме разобличава
Боли me жена цялoто тяло .

p.s Боли ме един мъж целият свят

Не желая повече него Да видиш значи непрестанно сближаване ;
Отказвам мечти закриления часове,

Но въпреки мен винаги срещам хора които носят частици от духа му- кичур коса усмивка походка.. парченца писмо ..веят ветровете двама три букви запетаева близост шумолят прикосновения ..като никога досега,
Галина Николова