Бетонната фея

Романът на Иво Беров разкрива търсенето на един древен и вечен образ, закодиран в дълбочините на съзнанието. Става дума за стремежа към жената, наречена Бетонната фея, както и за срещите с нея и моментите на минаване покрай нея.

"Срещнах това същество.
И написах история за него. В нея всичко е истина. Тя носи името "Бетонната фея".
Тази фея е жена – красива, загадъчна, добра и обичлива; милостива, състрадателна, омагьосваща и пленителна; послушна и срамежлива, но понякога нахална. Точно така я описаха тези, които са я познавали. Но никой освен мен не обърна внимание на техните думи.
Видях я. Усетих я. Ще използвам една стара дума за чувството си към нея - възлюбих я. Обаче тя няма чувства към мен; има друго предназначение тук – да завърши света.
Моите писания представляват молба към това същество: да отложи края още малко време – докато аз все още живея; например трийсет или четиресет години… Или десет (защото нямам представа колко ще продължи животът ми).
Да не прекъсва връзките между причините и следствията в живота ни – защото те биха се разрушили напълно."

***

На базара хората се блъскаха помежду си със злобни погледи в очите си. Преминах през тях по пътеката до спирката на трамвай номер седем. Разстоянието от западния изход до спирката е около 500 метра открит път с кафене точно насред него срещу полицейското управление. Там видях Бетонната фея... или поне тогава така си помислих; учудих се как успях да я срещна там, знаейки че рядко посещава такива места.

Но впоследствие осъзнавам, че може би реално сме се засекли пред самото полицейско управление вместо пред кафенето - просто едно смутено предположение.
"Това ти ли си? Не мога да повярвам! Откога не сме се виждали! Дай ми целувка! Къде пропадаш толкова време? Липсваше ми!" - всички тези слова останаха неизказани между нас.
Не споделихме подобни изблици на радост при срещата ни; вместо това само мълчаливо обменяхме погледи известно време.

След малко тя ме запита какво правя...
- Какво правиш? - попита тя.
- Познай! Нали много добре знаеш?
- Хм... дай да мисля... Погледни ме!
Притесних се от нейния поглед; трудно ми беше да задържа очите си върху нейните когато настояваше за това.

А иначе можех спокойно да й гледам в очите без крайност – навлизайки вътре в тях като във вдлъбнатини на забрава."