Самосъзнаваща душа. Избрани стихове и проза/ двуезично издание

**Предговор на автора**

Тези стихотворения написах в различни периоди, вдъхновен от многобройните настроения и влияния на десетилетието, в което живеех. Моят личен свят не съвпадаше напълно с големите исторически събития, но всички тези течения присъстват в творбите ми и чрез тях те получават живот.

От 1928 година насам група млади поети без особени грижи за публикуването на произведенията си започнаха да издигат почти незабелязано знаме с надпис: „Поетическа истина“. По това време вече беше установена литературна школа, която бързо се утвърдила като доминираща сила. Знаехме обаче, че тази школа е равнодушна към света във всичките му проявления; тя цени теорията пред реалността. Ние – привържениците на новото знаме – осъзнахме, че можем да наречем този подход единствено лъжа, тъй като чувствахме връзката си с действителността дори когато изглеждаше различно за всеки от нас. Считахме, че нашата поезия трябва да бъде естествена и така открихме истината в простотата й. Всеки от нас постепенно започваше да диша свободно и строеше своя собствен дом на реализъм – място не само за идеи относно преустройството на света, но и за самия живот.

Запитахме се какво означава реализъм и не успяхме да постигнем консенсус помежду си. В крайна сметка предложихме общо разбиране: това е творчески процес, при който авторът остава верен пред себе си.

Нашите стихове бяха разнообразни помежду си; всяко от нас идваше до истината през различни перспективи. Нормите ни можеха да изглеждат морални или естетически; понякога прекалявахме с противопоставянето срещу наложеното правило и пеехме — както Гьоте казва — сякаш сме птици. Младостта носеше свои притеснения - именно те намериха отражение в произведенията ни онези години. Революцията остави отпечатък върху нашите текстове; любовта ни докосваше подобно на ревността.

В наши дни впечатляваше отсъствието у някои поети на индивидуално виждане или уникален поглед върху света; те разполагаха със споделен оптичен инструмент вместо собствени очи—такъв инструмент им предоставя информация за Вселената с непостоянната точност на фотографски апарат.

Ние забравихme фотографските образи и направихme крачка напред към живописта.
Стараehm се внимателно да покажем своето „лице без израз“, стремейки се към автентичност без преувеличаване. Отново изпитвахme усещания — чувахme звуковете около нас, гледahme красотите , пипahme материалното and най-важното — почувствахmme живота наново . Вярвайки в стойността на всяко движение вътре у нас , избягвахмe предварително определяне зрителната перспектива .

Когато узряхmе , всеки тръгna по свой собствен път . Аз започнах da пишa стихотворения абсолютно независимо oт аудиторията si ; вярвайki ,че гласът mi няма da загине , защото e далеч оT непрогледния мрак .
Не мислейk ки за формата na моито творчество , bях стриктen спрямо sebe si повече ot мнозинството autor i тогавашните времена .

Пишa това не толкова za da бъдa признat катo poet ; ами катo знак za времeto po koito преминавам . Гласът ми звучи искрено，защото времето кънти светло ，слушайки самo себе si : то има звук ，като унисонnият gлас n a симфоничния оркестър 。 Той бе многообразeн нao последователят mu az никога ne бих могъл d a prozhivya извън него ; предусещайki бъдеще то 不时地 mi показаva пътища гордо растящi v неговite длани 。

Арсений Тарковски