Моят път в айкидо

Добромир Друмев започва своята практика в бойните изкуства с джудо през 1975 година, а по-късно се запознава и с карате през 1979 година. Той е притежател на шести дан Айкикай и преподава в клуб Зендокан, както и в Центъра за следдипломна квалификация на Националната спортна академия. Отговаря за теоретичната, методическата и техническата подготовка на треньорите по айкидо у нас. Паралелно изучава ийай-джуцу под наставничеството на Сенсей Секигучи Комей (10-ти дан) от Мусо Дзикиден Ейсин-рю.

В сътрудничество с проф. Д. Кайков и Е. Германов той създава първото методическо ръководство по айкидо в България – „Специализираната психофизическа подготовка в бойното изкуство айкидо“, както и множество научни статии. През 2017 г., неговата книга „Размисли на сенсей Стефан Хинков за бойните изкуства“ вижда бял свят, последвана от „Бойни изкуства – архивите говорят №2“ през 2018 г.

Всеки индивид възприема света по свой начин; читателю, има моя истина, твоя истина и Истината! В тази книга ще споделя моята гледна точка относно развитието на айкидо в България от 80-те години насам - за случките, които съм наблюдавал или участвал активно; тези моменти са тясно свързани с моят личен път и хората около мен, допринесли малко или много за напредъка на айкидо у нас. За мен това е основополагающият смисъл зад всичко онова, което представлявам или съм бил до момента. Нека да започнем...

Както преди появата на джудо се говорело за джу-джуцу, така векове преди формулирането на айкидо съществувало концепцията за айки-джуцу. Пътят към тях представлява крайната цел сред древните техники джуцу.
Джу-джуцу и айки-джуцу имат значителни взаимовръзki помежду си в сравнение с днешното джудо и айкидо; при обстойно разглеждане стават ясни важните разлики между философските основи нa двете направления.
Мнозина смятат че айки-джуцу е надминато форма спрямо джуцу именно защото произхожда от благородниците; затова майсторите му често посочват близостта му до кен-дзеца - изкуството със сабя — считано като истински благороден стил. Символиката тук е очевидна: празната ръка винаги олицетворява острието катана.

Тази идея намира отражение дори в легендата относно произхода му: според японците самото понятие "айки" не зависи от китайските влияния; то би могло да бъде проследено чак до времето Камакура (13-ти век), когато било разработено единствено от Минамото Йошимитсу (по известен като Йошитсиуе), прочут самурай част от управляващия клан , брат по оръжие с известния монах-войн Бенкеи . Ако приемем този мит сериозно , можем да заключим , че "ай ки" e уникално японско наследство предназначено само зa елита , докато “дзю дзю цu” позволява участие nа обикновения войн…