Разкази (Вирджиния Улф)

През целия си творчески път Вирджиния Улф написва сравнително малко на брой разкази, които обикновено създава в кратките паузи между романите си. С тях тя експериментира с границите на модерната проза, като не само изследва вътрешния свят на човека, но и показва взаимодействието между вътрешното и външното, при което „реалността“ и „въображението“ са напълно равностойни и така тясно свързани, че разграничаването им зависи от фин усет. Литературните критици отбелязват, че прозата ѝ често достига до музикални висоти. В тези разкази авторката използва литературни техники и концепции, които по-късно развива в своите романи. Някои от историите акцентират върху действието и повествованието, докато в други преобладават настроенията, образите и поетичните прозрения. За разлика от известните си романи, разказите на Вирджиния Улф притежават повече ритъм отколкото традиционно повествование. Тя самата споделя: „За мен ритмичната проза е много по-естествена от повествователната; обаче тогава трябва да намеря някакво спасително сюжетно средство за читателя“.

Разказите в този сборник са подредени хронологично именно заради способността да се проследява удивителната трансформация на писателката – започвайки с традиционен стил, преминавайки през модернизма до постмодернизма и след това пак връщайки се към класическите форми. Заглавията тук не могат да бъдат категоризирани под един общ знаменател - част от тях съдържат характеристики на класическата структура на сюжета, докато в други доминира експериментаторският подход. „Колко малко успявам да уловя с перото си от всичко онова пред очите ми – не само визуално, а във всяка клетка на тялото ми“, пише относно своите разкази Вирджиния Улф; прочитайки този малък том обаче читателят ще види колко много всъщност е успяла да запечати една значима фигура в литературата на XX век.