Билет за връщане

Вече три часа вървяхме по пътеката към границата. Дъждът усилваше, а вятърът беше силен. Бях се уговорил с водача да ме преведе за 1000 франка. Докато пробивахме път през храстите, той спомена, че ще бяга с мен (имал роднини в Германия). Изведнъж спря и ми каза: „Ето я браздата. Но трябва да дойдем друг път, защото са пуснали кучетата и това означава стрелба.“ Не от смелост, а от страх, че едва ли втори път ще се осмеля да бягам, заявих: „Не, аз не се връщам!“ Водачът не знаеше за моите 80 боксови мача зад гърба ми и как никога не съм се отказвал. Той отвърна: „Добре – следвай шума на реката; тя ще те отведе до Сърбия.“ Разстоянието от ждрелото на река Ерма до френския ми паспорт бе около 3000 километра и срок от 20 дни.

Досега два пъти посещавах френското посолство. Първият случай беше покана за уведомление относно правото ми на френско гражданство поради кръвна връзка с Франция. Втория път поисках след две години военна служба документ за самоличност от дипломатите. Консултантът ми обясни, че паспорт мога да получа само във Франция и добави с явна насмешка: „Не си правете иллюзии, господин Чеков! Франция няма да обяви война на България заради вас!“ Това ме убеди окончателно: свободата не е дар; тя трябва да бъде заслужена.

Божидар Чеков е роден в дунавския град Лом и на десетгодишна възраст преминава в София, където завършва Полиграфически техникум "Юлиус Фучик". Публикувал е първоначално във вестник "Трудово дело", орган на трудовите войски и е работил още с издания като "Народна младеж" и "Народна армия". През март 1966 година става най-младият автор публикуван в конкурса за българска проза организиран от "Вечерни новини". Активно спортувал e , печелейки различни шампионати по бокс.
След окупацията на Чехословакия от СССР през 1968 година Божидар успява да избяга във Франция. Завършил Полиграфически институт “Естиен” в Париж и повече от четиридесет години работи в печатната индустрия. Награждаван многократно за своите обществени ангажименти и успешната кариера; бил е съдебен заседател със златен медал за почтеност труда си . До падането на Берлинската стена редовно публикувал статии в дисидентското списание “Бъдеще”, ръководено от Ценко Барев."