Съчинения в 12 тома Т.8: Български хроники I

Тази книга беше необходима.

Българският народ имаше потребност от нея, за да осъзнае своето място през вековете, на континента и в света. Той трябваше да изживее страданията и радостите, както и славата и позора на предците си, за да погледне дълбоко в собствената си душа през техните очи.

Работата ми по написването на цялата история на българите бе задача, която отдавна е трябвало да бъде изпълнена от някой историк. Обобщените истории, създадени от множество автори, често са несъразмерни и разнопосочни – всеки историк се фокусира върху ограничен времеви период. Не оспорвам стойността на техните изследвания; но когато гледат само своя „дърво“, те пропускат „горичката“ (кой ли го беше казал?).

Процесът на писане на „Хрониките“ беше самотно пътешествие. От началото на 2005 до края на 2009 година – пет години непрекъснат труд всеки ден без почивка: четях и пишех от сутрин до вечер, извличайки единствено най-същественото от стотици прочетени страници...

Идеята с Паисий още в началото ме вдъхнови – че историята не е просто хладнокръвно записване на минали факти или възпоменание за миналото; тя е камбанен звън за пробуждане у съвременниците.

Целенасочено търсех контакт с читателя – споделях мисли с него, спорех и предизвиках интереса му; вместо традиционно преподаване или лекции аз го превърнах в свой партньор в това лутане из мъглата на времето. Определих скуката като духовна болест, а скучното писане - като интелектуално престъпление. Използвах поетичния език и драматургични техники: докато историците представят фактологията обективно - аз оживявам персонажите; те споменават личности покрай събитията - а аз разкривам значението им чрез съдбата им. Това прави разликата: без индивидуални истории историята остава безжизнена.

„Български хроники“ не представлява научен трактат; то е поема написана със стихове в библейски стил, вдъхновена от скандинавските саги както и древногръцките и римските епоси: пронизана с чувства – гняв and ентусиазъм между плачене and смях.
Предизвикателството срещу сухо академично написаното се трансформира във важна мисия: да напиша величествения eпос за българския народ.