Портретът на Дориан Грей

В един магически портрет времето минава, докато младият човек, изобразен на него, остава красив и млад. В опит да спаси себе си от упадъка, той се озовава в дълбокото падение на най-нещастния жител на викториански Лондон. Ще успее ли портретът да спре процеса на стареене и погрозняване, показвайки истинската му същност?

Романът на Оскар Уайлд продължава да пленява читателите с интригуваща история и великолепни персонажи, поднесени с характерното за автора остроумие. "Портретът на Дориан Грей" е единственият роман на Уайлд, който първоначално е публикуван в списание "Липинкот" през 20 юни 1890 г., а след това излиза самостоятелно през 1891 г. Тази прекрасно написана творба бързо става бестселър и вече трето столетие присъства в европейския литературен канон.

Книгата се отличава сред шедьоврите поради жанровата си неопределеност; признават я за роман, но мнозина отбелязват наличието както на романтични елементи, така и драматични аспекти. Може би можем да я наречем фантастичен роман – предшественик на модерните фентъзи произведения.

Уайлд изгражда сюжета около класическата тема за сделка между човека и дявола. Неговият уникален подход включва активната роля/отсъствие на картината като фетиш. Следвайки парадоксалната концепция от есето му "Упадъкът на лъжата", че животът имитира изкуството вместо обратното, "живият" Дориан Грей имитира образа си от портрета и успява години наред да остане такъв какъвто бил някога - млад и красив. Художникът оставя портрета у Дориан, но зловещата истина остава скрита: реалният Дориан не остарява физически; обаче неговото морално падение постепенно се проявява върху платното - изображението става все по-грозно.

Дориановият портрет служи като отражение на душевността му; той го ненавижда докато потъна в пороци и престъпления. Въпреки фантастичния контекст книгата представлява социален психологически роман със символистичен подтекст относно терзанията й загубила своя морален компас душа.

Между Лорд Хенри и Дориан диалогът преминава чрез парадокси – същото важи до голяма степен за другите герои. Ако критик направи списък с парадоксите във този кратък роман вероятно те ще са стотици — повечето от тях са много умели формулировки. Те освен това саркастично разкриват недостатъците във британското общество по онова време; затова Уайлдовият герой може да бъде сметнат за антиконформист.

При последната среща помежду им Дориан напомня с горчивина как веднъж получил книга от приятеля си която го развратила – романа „Наопаки“ от Юисманс , който също носи белезите антиконформизъм . И подобно нему вярвал в убеждението че “думите придават реалност” което пак насочва към тезата възприемана у Уайлд , че изкуството надхвърля живота.