Опитомяване на революцията

Селяните от различните махали се редуваха да водят козите на паша. През пролетта на 1987 г. един съсед пасеше своето стадо, когато майка му почина. Аз реших да го потърся и предложих помощта си, за да може той да се погрижи за погребението... След дълъг и изтощителен ден успях успешно да прибера всички кози в домовете им, без никому да споменава какво ужасно преживяване беше това за мен и колко много се тревожех, че мога да изгубя животните (сигурно ги броих сто пъти). Тази ситуация показа на селяните, че действително ми пука и че мога да бъда полезен освен "да си причинявам главоболия с всичките тези книги", както определи едно мое познато.

След като роднините на младоженеца завършиха с поднасянето, последва кратка пауза. Помислих си, че тържеството е приключило, но всъщност всички се подготвяха за представяне на даровете от булчината майка. Броят на подаръците бе впечатляващ. Въпреки моето добро запознаване с научни проучвания относно зестрата в Южна и Източна Европа, неволно направих сравнение между даряването при канадските индианци квакиутл. Имаше няколко големи килима, множество тежки одеала и кувертюри, а запасът от спално бельо можеше спокойно да стигне за два живота...

Селяните бяха преминали през най-тежкия период на комунистическия авторитаризъм и бяха намалили влиянието на партията до такава степен, че към 1988 г. тя вече представляваше по-скоро досада отколкото страх - поне според тяхното усещане. Те определено осъзнаваха ограниченията на системата; обаче след четиридесет години ежедневни действия спрямо нея те я бяха опитомили до известна степен и не желаеха нов режим – който би могъл дори още повече да ограничи свободата им... По парадоксален начин точно когато социализмът стана по-поносим, той започна също така все повече да губи жизнеспособността си...