Нещата, за които мълчим

Да разчупиш оковите на нетърпението, да се освобождаваш... Погледни как жеравът се издига без звук и усилие; той е съвсем въздушен, деликатна рана в синевата. Неговата сянка постепенно избледнява до точка, до лекота, до спомен – като слънчева светлина в окото на момиче. Светът е остър, дребнав и безмилостен, а болката му заспива дълбоко в гърдите му; тя утихва приютена в стари тайници. Когато започнеш да летиш – като жерав, освободил се от дървената клетка на заблудите. Най-накрая цялостен и беззащитен, отвъд всичко.