Като вятър, съшит със земята

Времето крие удивителни истории, предимно свързани с жени. Илария Тути разкрива забележителния и епичен подвиг на две от тях.

Септември 1914 г., Лондон.

„Ръцете ми никога не треперят. Аз съм хирург, но жените нямат право да оперират. Най-малко аз: майка, а не съпруга, с италиански корени и заплащам цената за колебанията на родината си в тази война, която вече взима живот след живот.

Когато една вечер получих изненадващо посещение, осъзнах, че носех отговорност не само за себе си. Съдбата на дъщеря ми и амбициите на много други жени зависят от мен. Флора и Луиза са лекари с куража и въображението да реализират мечтата за равенство без граници.

Поканата им към мен представлява заклинание – като всяко заклинание е изплетено от сенки. Да се присъединя към тях в откритото първо военно болнично заведение под управлението на жени в Париж е едновременно бясна идея и необходима стъпка. За нас самите, за тези които ни обичат и за това какви сме призвани да бъдем. Това е истинска революция за мен; а всяка революция неизменно носи поне едно предателство.

В Париж, далеч от моето малко момиченце и често недоверчиво посрещана от войниците, които се опитвам да лекувам, поглеждам ръцете си пак. Те не треперят; но вътре в мен бушува ураган.”

„Като вятър съшит със земята“ разказва забравена история за първите жени хирурзи - пионерите им било забранено да практикуват операционната зала; те решават да основат военна болница във Франция изцяло управлявана от тях самите. Но това е също така историята на пациентките им – изгубили надежда при преминаването през прага на този женски свят; там те намират възможността за втори шанс и спасение.

„Илария Тути умее да разказва истории по начин който оформя скулптури и рисува картини върху най-съкровените аспекти на човешката душа.“ - Corriere della Sera