Отново да ме обикнеш. Лирика

**ОТНОВО ДА МЕ ОБИКНЕШ**

Докато снегът нежно пада
по стръмния склон на хълма,
като дете, носещо спомени
за своя забравен дядо;
докато безкрайна вода
отнася младото дърво
и го хвърля в морето,
където да потъва и гние;
докато въздухът не достига
за онзи, който се изкачва
по стръмната пътека към върха,
прикрит от черна мъгла;
докато петнистата угар
се сгушва сред дивата природа,
животът ми напуска
светлата част на тъгата.
Случайността съществува,
за да срещне две реалности,
утроени с еднаква продължителност.
Докато безцветен огън обгръща
една планинска къща, задушена
в ярем от смола и дим,
чувам как някой пее
и неговият глас сякаш блести...
Припявам си тази мелодия
откакто сушата настъпила
и всичко е погълнато в пепелта
от горчивосивата охра;
а във твоя поглед
просветлението се крие...
Така те запомних -
красива и бледолика,
с твоите тихи думи,
които не ме призовават.
Докато случайни хора
с фините си сенки
напомнят за непреводими
и загадъчни знаци,
ти си вплетена в тях,
но доверие липсва там;
опитвайки се да достигнеш до въздух
сместа със стронций;
докато играеш с почти достъпни
слова и даже не осъзнаваш,
че ти самата живееш в тях.
Дали ще намериш сила
да ме обикнеш отново?
Или споменът ще остане
заключен в саркофаг
изтлели пред очите ми?