Хардал

Щастливи са онези, които носят в себе си частица от детството през целия си живот - като защитена с ръка великденска свещица на пътя към дома. Те виждат различни съдби в тревожните слънчогледи на Ван Гог, докато другите само забелязват пластовете боя върху евтино платно. Стоейки до разсъмване край мъждукаща лампа, те преминават през далечни пустини в търсене на чудото, което би могло да придаде цветност на живота им, под присмеха на възрастните ценители на сигурността и удобствата. Превръщат мимолетните срещи с противоположния пол във вдъхновяващи истории и ги развяват като знамена; когато обаче бъдат изоставени след употреба, изпитват дълбока болка. Обикновено не стават велики лидери, защото не познават манипулациите; често падат първи по време на битки, понеже не обичат да нанасят удари и не умеят да се защитават. Тяхната откритост прави хората безмилостно да ги лъжат - просто за удоволствие. Целият им живот е изпълнен със шамари – приятелски, предупредителни и разрушителни. Но те са единствените способни да се радват до края на дните си дори сред собствените бедствия. Независимо дали се наричат Дон Кихот или Гетсби или княз Мишкин, те притежават знанието за Тайната и истинското Щастие. А останалите наблюдават с недоумение: "Какво ли му става? Как така продължава да се усмихва и даже тананика? Нали все още вярва в златото зад жълтия бронз? Още мисли за Дядо Коледа и добротата без наказание? Пък аз вече толкова пъти го предадох – бях жесток към него! Как този невероятен глупак може въобще да бъде щастлив?" Защо ли?