Братя Карамазови

Започвам да разказвам историята на моя герой, Алексей Фьодорович Карамазов, с известна доза смут. Причината за това е, че въпреки че го наричам свой герой, осъзнавам, че той не е изключителен човек и предвиждам редица неизбежни въпроси: какво толкова уникално има у Алексей Фьодорович, че съм избрал него? Какви значими дела е извършил? На кого му е познат? Защо читателят трябва да губи времето си в изучаване на неговия живот?

Този последен въпрос ми се струва най-важен и мога да отговоря само с „Може би ще разберете от романа." Но ако хората прочетат произведението и не видят нищо забележително в Алексей Фьодорович? Това ме тревожи. За мен той представлява интересна личност, но имам съмнения дали ще успея да убедя читателя в това. Въпросът остава - той действително действа активно, но по един неопределен начин. Разбира се, странно е да очакваме ясни обяснения във време като нашето. Все пак едно е сигурно: той притежава особености – дори може да бъде наречен чудак! Обаче странността обикновено намалява шансовете за внимание към него.

Ако пък не сте съгласни с тази теза и кажете „Не винаги" или „Не така", тогава може би ще намеря увереност относно стойността на героя ми. Чудатият понякога носи със себе си есента на общото човешко преживяване; другите хора около него могат временно да бъдат отклонени от този основополагающ момент...

Обаче няма нужда да навлизам в тези мъгляви размисли; бих предпочел направо да започна без допълнителни думи - който желае, ще прочете текста; проблемът идва от факта, че моето животоописание представлява едно цяло насрещу два отделни романа...

Основният роман разглежда действията на героя ми именно тук и сега. Първият роман описва случки отпреди тринадесет години и всъщност не прилича много на роман – повече напомня ранната младост на героят ми. Нямаше как просто така да пропусна първата част – иначе много аспекти във втория биха останали неразбрани. Но това усложнява положението: самият аз считам един роман за ненужен за такъв скромен герой... Как тогава логично можем сами себе си оправдаем защо има два?

Размишлявайки над всички тези въпроси реших просто да ги оставя незасегнати. Умен читател вероятно вече разбира накъде водят моите мисли и може би даже чувства досада от загубата на време при празните слова отсега нататък… Искам ясно να подчертая причините зад тях – първо проявление учтивост и второ хитрост: все пак предупредих предварително за някои важни моменти.

Искрено съм доволен обаче от фактаче произведението естествено разделило две части "с единство по същество": запознавайки се с първата част читателят сам решава дали заслужава вниманието му продължаването към втората част.

Няма абсолютно никакво задължение - възможно е книгата просто директно след две страници веднага до там!

Сигурното удовлетворение идват точно от чувството сред деликатните критици например които всячески искат всичко докрай разгледано.
Наистина те правят четене приятно усещане....

Ето я целия предговор! Съгласявам се напълно ,че бе излишный написан но щом вече стана ,нека стои както стои..
Сега преминаваме към самото произведение.
Фьодор М.Достоевски