Кървави разкази

Несломимият дух на Балканите е вплетен в суровите и искрени разкази на Александър Чакъров. В тях мъжете и жените с гордост защитават честта си, държейки ножа в ръка; те не се боят от смъртта, а от позора. Един от тези разкази – „Балканска мадона” – е включен в немската антология „Българските разкази на XX век”, заедно с произведения на Емилиян Станев, Николай Хайтов и Йордан Радичков. Творбите в сборника „Кървави разкази” следват традицията на динамичната българска проза, която можем да видим и в творби като „Трънски разкази” и „Балканска сюита” на Петър Делчев, както и в „Възвишение” на Милен Русков и „Калуня-каля” от Георги Божинов.

Александър Чакъров не принадлежи към авторите със сложен стил; той пише открито, с висока драматичност и без излишна литературна украса или дълги вътрешни размисли. Неговите истории не са скучни – което е рядкост за съвременната българска литература. Те имат ясно право да съществуват като художествени произведения, независимо от критиката.

Николай Хайтов споделя:

„Обожавам Хайтов! Той ми е учител по писателско изкуство. При последната ни среща ми каза: 'Хайде - вземай инициативата!' Неговото перо е мощно оръжие; дали ще мога да го използвам? Не знам...”

Авторът описва своето творчество:

„Кървави разкази“ представляват игра с руска рулетка без пропуски - всяка история съдържа опустошителна сила подобно на куршуми в револвера. Всеки един текст може жестоко да ви удари, разбивайки всичко около вас до прах.

Ако търсите добре оформена словесност за аплодиране, то при четене на "Кървави разкази" вероятно ще почувствате желание да ударите земята с капата си или пък да прокълнете света около вас.

Чакъров не предлага нежна литературна екскурзия или философски разговор върху живота; вместо това задава трудни въпроси директно пред лицето ви – ответът често остава само мигновено усещане след думата му. Нужно е само човек да бъде достатъчно чувствителен към посланията му.