Което си отива

Заглавието на сборника с разкази „Което си отива” веднага намеква за раздяла – било то с времето, любимите неща, хората или спомените и илюзиите. То носи също така неприкрита болка при сбогуването с домашните любимци. Авторката Людмила Андровска притежава остри сетива за фрагментите от ежедневието, наречени пъзел на живота. Тя умело успява да превърне обикновеното в нещо изключително и привлекателно.

Някои от разказите предизвикват дълбоки емоции и ситуации, като добавят есетистичен нюанс към повествованието. Други развиват сюжета по кинематографски начин, без усложнения. Андровска се грижи за недостига на любов в нашия груб свят и чрез творчеството си стремглаво желае да го направи по-добро.

В духа на Йордан Йовков тя демонстрира своята обич към животните, вдъхвайки живот на обикновените домашни любимци - кучета и котки. Докато Йовков изразява тъга относно невъзможността им да говорят: „Ако можеха да говорят”, при Андровска те сякаш оживяват и „проговарят”. Сцените със сбогуването са силно трогателни. Включила е интересен текст към произведенията си за животни, който разглежда връзката между човека и тях дори след смъртта.
Писателката завладява читателя не само със своите лични преживявания; тя успешно синхронизира думите с онова, което представя – всичко това "което си отива".