Бесарабия, моя любов!

Умрях през лятото на 2007 година, точно в месецa, когато навърших петдесет и девет години. Паднах от скала в близост до манастира Ципова, недалеч от река Днестър. В онези мигове между живота и смъртта ми се яви тази книга: за кратък момент я видях цялата! След това постепенно започна да се разкрива пред мен страница след страница, фраза след фраза и дума след дума.

В тези критични моменти на дъното на пропастта забелязах, сякаш под ярка светлина, група мъже, жени и деца около мен – те бяха там да ме окуражат и подкрепят с ръце за помощ – да ме извадят от бездната. Всички те бяха непознати лица за мен; появиха се не само тогава, но също така по-късно в операционната зала и болничната стая. Те ми разказаха историята си не със слова, а чрез образи.

Така че книгата се прояви като спомен за чужд живот - като хроника на събития отдавна преди моето раждане; тя беше възмездие или изпълнение на задължение.

Посвещавам този текст на тези неизвестни хора, които ми помогнаха да се върна към живота. Тази книга е тяхна творба. Аз просто записах всичко онова, което те ми предоставиха.

Николае Дабижа