Православие и постмодерност

Духовната функция на православната традиция и исихасткият дух са в противоречие с постмодерния секуларен дискурс. Личността на човека, която се изразява като "просопон" или лице, е отражение на Божия образ върху създадената човешка природа. Човекът може да бъде истинско лице единствено чрез осъзнаването си за Другостта и само в контекст на перихорезис с всяко друго съществуване, т.е. във взаимодействие и взаимоотношения с другите.

В православието, както и извън него, личността се разглежда в диалектически отношения с общността (според З.Бауман). Божественото Триединство служи като модел за връзките между индивидите и обществото – между лицето и колективните структури. За православния християнин от постмодерната епоха възниква важна задача: да трансформира участието си в Църквата в живот, посветен на любовта "во Христе", вдъхновено от Божественото Триединство, разширявайки този опит до цялото общество.

В контекста на личната и колективната духовна, морална и социална отговорност към злото, което присъства днес, индивидуалният езотеричен и екзистенциален преход представлява основата за духовно-обществени промени. Християнският начин на живот – православният литургичен и мистериозен подход – е необходима предпоставка за такава нагласа; обаче той не трябва да се ограничава до "секуларна типолатрия". Необходимо е активно да подкрепяме нашите ближни - всички страдащи хора по света - особено чрез ресурсите ("плеромата") на Църквата. Тази свята Плерома има задачата да помогне при ограничаването και преодоляването на широко разпространените секуларни явления днес...