Пастирът на звездите. Стихотворения

Цветето

Тя беше символ на тъгата
сред остарели мрачни размисли.
Беше обгърната в оплаквания,
излъчваща нещо иконографско.

Животът й бе кратък, но въпреки това предизвикваше завист.
Усмивката й се разкри по грозен начин,
и те я задържаха с връвчица.

Тя продължаваше да им се смее
дори след смъртта си като форма на съпротива.
Очакваха тя да замълчи
поне когато напусне този свят.

Нейните очи трептяха
зад строгите полушария.
На всеки бе дала част от себе си,
преди да се срещне с бога.

Духът й успя да се скрие,
а бездушното тяло се върна обратно.
Как жадуваха за нейния край,
макар че вече беше мъртва.

Как ненавиждаха факта, че е живяла,
без дори да осъзнават своята омраза към нея.
Без дух тя пак оставаше цяла,
а и без бог – помазана.

Ще продължи да ги убива
чрез своите нощни цветове.
Пожелаваха си тя да бъде жива
за още повече ненавист от тяхна страна.

Надяваха се отново да възкръсне
под облаците на елейния аромат.
Но вместо това връвта просто скъса
и усмивката й зейна там.