Само да кажа

Отлитат всички спомени, уви, 
Но лятото в сърцето ми остава.
Вървях по хълма с късните треви
И есенният вятър ме отвява.

Стихосбирката "Само да кажа" на Христо Попов не е дебют. Не е начало, нито пък бенефис, и в никакъв случай точка. А едно безкрайно пътешествие, подобно на многоточие. Преди него са личните поетични светове, в които авторът ни кани, следвайки немирната птица на Капка Кънева от корицата. В тях можем да съзерцаваме истинската същност на нещата. А нещата, онези неща, породени от думите - са след многоточието. Защото миниатюрите на Христо Попов в сбоя натюрел носят специфична недоизказана емоция. Читателят дорисува. Стихове - отворени картини, стихове, пълни с акварелен простор, в които калиграфски, с изтляващ туш, да наместим породените образи след четенето. Стихове - дихание. Едно прозирно поемане на дъх - Само да кажа...