Призрако, стой! Стихове

Сашо пишеше навсякъде – в тетрадки, на салфетки, по сметките и дори на цигарената си кутия. Понякога използваше дори парче фазер. Писането му беше бързо и припряно; той задраскваше, изхвърляше текстове и започваше отново. Вечно се стремеше – да живее, да твори, да пие и да обича…

Поезията на Александър Стоянов (1970–2008), създадена в кръчми и болници през 90-те години, е може би най-близка до това, което можем да наречем ъндърграунд поезия. По една или друга причина подобен стил писане сякаш липсва в Пловдив или поне остава толкова скрит, че минават години преди да бъде открит.

Тези стихотворения не са написани нито на пишеща машина, нито на компютър; те са записвани върху всякакви повърхности – хвърчащи листчета, случайни хартийки и салфетки. Те попадат в ръцете на поета с такава спонтанност както самите текстове възникват. Често били рецитирани пред приятели без намерение за публикуване или амбиция за книга. Това е онзи тип поезия свързан с момента – уловен миг от живота.

И ето ги сега събрани в томче – първото им представяне 15 години след смъртта на Сашо и 30 години след написването им благодарение на усилията на семейството му и негови приятели от университета като журналиста Спас Кузов.

Тази папка (или файл) не успява нито да подреди хронологията на творбите му, нито да отдели успешните от неуспешните стихотворения. Но когато я прочетеш, усещаш автентичния глас на поета: неговата драма и език; раната му; отчаяние комбинирано с присмех; клеймо срещу надежда; пречупвания спрямо вярвания; спасение чрез ирония; любов противопоставена срещу отхвърляне; самота редом до дружба…