Връзки и развръзки

Жените-хумористки в българската литература почти липсват, а в световната се броят на пръсти. В този недоимък на смешни авторки, книгата на Анджелина Соренсен се появява като „странна птица“. Самата писателка също е „странна птица“, която в живота и в хумористичната си проза прелита между два континента – Европа и Америка. Спомените я свързват с нашата действителност, съдбата ? – с американската. Тя разказва с лекота, с ироничен поглед към нещата от живота и свежо чувство за хумор. Покрай разказите от „Връзки и развръзки” направих „връзка“ и с популярната песничка за Усмивката: „Със свойта нишка лека, привързват те човека към човека“…

Михаил Вешим, главен редактор на в-к „Стършел“

Има книги, които затваряме с облекчение.

Има книги, които затваряме със съжаление, че свършват.

Има книги, за които ни се иска да разказваме на познатите.

Разказите на Анджелина Соренсен са от четвърти вид. Прочитът на всеки от тях буди асоциации, спомени, преживени истории. И желанието да споделиш с близките – знаете ли, след този разказ се сетих, че нещо подобно се случи с…

По същия начин добрите разказвачи на анекдоти събуждат сред слушателите забравените вицове – и едва приключили, някой се обажда със следващ. А после – и друг, после – и трети…

„Връзки и развръзки“ е събеседване с интелигентния читател, провокация към емоционалната му памет, покана за духовно общуване. Нещо рядко в днешните забързани, изнервени, озлобени времена.

Румен Белчев

Вчера банката ми прати електронно съобщение, че за да си отворя банкова сметка, ми трябва не само лична тайна парола, но и да отговоря на три въпроса, на които само аз знам отговорите.

Отговорих на първите два въпроса бързо и уверено. Третият въпрос обаче предизвика у мене дълбоки философски разсъждения, не очаквах едно официално банково съобщение да ме накара да мисля дали съм избрала подходяща професия и дали въобще вървя по правилния път в живота.

Третият въпрос беше: „Коя е най-мечтаната ви професия?“.

Спомних си как за първи път стана въпрос за бъдещата ми професия, когато бях в първо отделение – седях на масата и вместо да си пиша домашното, зяпах разсеяно гълъбите на прозореца. Майка ми видя и ми се скара: „Ако не учиш, като пораснеш, ще ходиш да пасеш гъските!“.