Emigranti

"Чували ли сте как звучи песента на скорците? Не? В нашето село ги има в изобилие. Те идват и тук, кацат на стената, а точно под нея са гробчетата на децата. Ще им пеят до есента и даже след това. Нямаме равна земя за погребения, но и на тях, бедните деца, не им е нужно гробище - те ще отидат направо в Рая, защото са се трудили и никому зло не са причинили.

Как започваше този ден? Светлината бавно се появяваше, без да се вижда ясно изгрева - онази нежна граница между долната и горната част на света, където светлина и мрак си подават ръка за сбогом. Тя затвори очите си и опита да избягва мислите за вчерашния следобед. Усещаше настъпването на утрото по далечния звук от рейсовете - щом тръгнат първите коли значеше вече да е пет часа. Стонът от ресорите съпровождаше включването на предавката при старта от началната спирка. Знаеше откъде идва тази предсказуемост - гумите удряха голямата дупка по пътя; шофьорите я познаваха много добре през последните месеци, но улицата бе толкова тясна че нямаше как да я избегнат.

„Още хората спят“ – промълви Вихра с облекчение като осъзна колко безопасно насочват мислите й към друго място. Изглеждаше сякаш нищо от безсънието или лексотана който изпила посреднощ след болезнения разговор с Христо не беше останало у нея. Единствено неговият постоянен въпрос „Защо?“ продължаваше да резонира в съзнанието й.

Светлините идващи с фаровете на рейсовете объркваха чувствителността ѝ към понеделника напредвайки; притесняваше я неизвестността свързана със службата ѝ както и любопитството зад гърба ѝ всеки път когато завиваше около коридора преди успее да потъне в спокойствието на стаята си.
- Трябва да сложим край – каза му тя веднага щом келнерката се отдели от масата.
Виждайки очите му неподвижни от шокираност, забеляза пулсиращия венец близо до слепоочието му; кръвта заля лицето му докато топката за пинг-понг премина покрай него като конвулсия. Но след като разбра думите й съзнанието му бързо усвои ситуацията; лицето му стана така бледо което винаги служи за сравнение при подобни случаи – именно затова Вихра го наричаше само вътрешно "страшно". Притисната от усещането за непоправимо злощастие знаеше все пак че още го обича и искала по никакъв начин да не провокира съдбата.
- Много време мислех… многобройни нощи прекарах без сън...
Избягвала погледа му несъзнателно въртейки лъжицата в пластмасовото кафене чашче.
- Защо всичко това? Дори чувствах някакво предчувствие че рано или късно ще дойде...– тихичко произнесоха Христос наведнъж: – Осъзнавам ,че раздялa неминуемо трябва да настъпи - твърде прекрасно бе всичко ,за да продължи.”
Янко Долапчиев"