Записки по българските въстания

Не спирам да се чудя откъде произлиза този божествен талант у медвенското овчарче Джендо. Може би в продължение на векове робство някакъв ген е останал скрит и е чакал своя момент, за да вдъхнови духа на един мъченик? Независимо дали това е така или не - "Записките" са пред нас и ще живеят дълго.

В нашата литература има по-гладки текстове и по-елегантни произведения, но няма друга книга, която толкова истински да отразява българската същност като "Записките". Докато ги прелиствам отново, ме обземат притеснения как словото на Захари Стоянов ще бъде прието от съвременния нетърпелив, многознаещ и малко четящ българин. Дали той ще прояви смелостта и търпението да прочете целия този епос и още по-важно – дали ще успее да разпознае себе си в него? Сигурно му предстои шокът колко примитивен и суров е бил животът на тези деца и юноши из Балкана и пасищата на Добруджа. Ако читателят има достатъчно нерви, той може да се впусне в речниците, за да разбере значението на многобройните турски термини в книгата; а ако все пак реши да я чете въпреки трудностите с езика, вероятно ще признае богатството на стила на Захари Стоянов спрямо сегашната ни недостатъчна българска реч.

Захари Стоянов остави след себе си записките ни за възторгване и размисъл над собствените ни съдби – те ни карат както да се смеем, така и да плачем. Той напусна този свят едва на тридесет осем години; говорят че е бил убит с отрова. Възможно е - може би заради благодарността към него.

Захари Стоянов вече го няма; подобни нему фигури отсъстват също така. Никой не знае дали нови такива таланти ще се появят или просто ще останем сами без тях.