Стъклена кожа. Поезия

Ако приемем, че метафората е Цветето на поезията, то творчеството на Йордан Пеев представлява Градината с тези цветя. Неговата нова книга потвърдително подсказва, че в света на българската литература процъфтява дарба с изключителен усет за магичната сила на метафората да създава художествени реалности. Този поет изпитва дълбоко уважение към невидимите, но могъщи същества – думите. Вероятно затова те му отвръщат със щедрост за ритуалното отношение, което има към тях. Имам усещането, че понякога той получава повече от това, което е очаквал. Както се казва – всекиму своето; обаче в началото на своя артистичен път изглежда като благословен любовник на една от дъщерите на величествената Дама Поезия.

Важно е да подчертая, че става въпрос не само за лекомислено и краткотрайно преживяване. Това е съдбоносна връзка с всички рискове от отдаденост и клетвена вярност. Нимфите на Поезията не търпят горделивост или забравяне и амнезия. Нямам основание да смятам поета за склонен към подобни недостатъци, но желая да го спомена предвид факта, че те са широко разпространени явления.

Освен безусловната привързаност към непредсказуемата участ на поета и благосклонността на променливите думи спрямо неговото творчество, още един фактор ме кара да имам надежда в бъдещето му като автор. Това е интуитивното (не внушено или подсказано) развитие и задълбочаване тематика в произведенията му. В новата си книга Йордан Пеев представя стихотворения с остро социално послание, граждански дух и философска дълбочина. Читателят ще ги забележи лесно; те не са просто отметки от списък за получаване на награда от държавата - а живописни детайли които ще запазят както портрета така и името му във времето.

Петър Анастасов