По-горе билото, майстори! Сиймор: Запознаване

Много хора на моята възраст и с подобен доход, които пишат спомени за починалите си братя в привлекателни дневници, изобщо не се притесняват да посочат дати или местоположения. Нямам желание да сътруднича в това отношение. Решил съм да избегна такова поведение. Днес е четвъртък и отново седя на своя неудобен стол.

Часът е малко след полунощ, а аз тук минавам времето от десет часа насам, опитвайки се да намеря начин да представя Сиймор като Атлет и Играч без да разгневя онези, които презират спорта. Уви, изглежда няма как да постигна това без предварително извинение. На първо място все пак принадлежа към английската катедра и двама от колегите ми скоро ще станат известни поети, докато трети - литературен критик - е много популярен сред академичните среди по Източното крайбрежие и значима фигура сред специалистите по Мелвил. Всички те (аз имам голяма слабост към тях) редовно бягат към телевизора по време на бейзболните мачове с бутилка студена бира в ръка така че всички около тях могат да ги видят. За жалост моят малък камъчета обвит с бръшлян не може сериозно да навреди; хвърлям го от стъклена къща.

Аз самият съм страстен фен на бейзбола още от детството си и вярвам, че част от мозъка ми наподобява клетката за птици пълна със спортни новини от минали години. Всъщност вероятната причина толкова години предаванията ми в ефир са били успешни беше именно способността ми да разказвам интересните истории за момчетата Уейнър или колко пъти Коб е крадял трета база през 1921 г., когато всъщност бях само две годишен – тези факти впечатляваха слушателите невероятно много.

Все още ли приемам всичко твърде лично? Все още ли не мога спокойно да приема спомените за младешките следобеди прекарани далеч от реалността зад третата база на "Поло Граундс"? Не мисля така. Вероятно причината е просто защото вече съм над четиридесет години и става ясно, че позастарелите писатели трябва постепенно да напуснат игрищата.

Знам защо изпитвам затруднения при представянето на Естета като Атлет – помня един изключителен интелектуалец наречен Къртис Колфийлд който загина при военна операция в Тихия океан; веднъж играейки футбол с него и Сиймор в Централния парк видях как той хвърли топката доста несрочно – точно като момиче – което ме разсмя до смях (или цвилене). Как бих могъл адекватно обясня това?

Сиймор обожаваше игрите независимо дали вътре или навън; той бе удивително добър или ужасно лош играч – рядко между тези два полюса можеше човек da открие нещо средно положително. Преди няколко години сестра ми Франи сподели ,че най-ранният й спомен включва гледането как Сиймор играе пинг-понг във всекидневната докато лежала люлееща се бебешка количка (може би нейното креватче); но нищо чудно противникът му тогава να съм бил аз самият.

Когато играехме пинг-понг беше толкова объркан че губех всякакъв цвят: сякаш срещу мен стоеше Майка Кали сама охилена без никакво значение върху резултатa; той удряше топките независимо дали са високи или удобни почти три удара извеждаха топчето извън масата! Но фактът никога не отвличаше вниманието му: винаги оставаше учудено раздразнен когато противникът му най-накрая започне силно дискретизиране относно необходимостта непрекъснато тичайки след топчето./.../