А можехме да бъдем...

Роуз Блейк е млада. И неизлечимо болна. Филип е млад. И неприлично здрав. Неочаквано ги връхлита любовта. Онази – взаимната, спонтанната, изпепеляващата, необятната, кристалната, сънуваната… И отприщва пороя на мощни и неподозирани страсти, емоции и действия. На въпроси без отговори, на съмнения и просветления, на залитания и стабилност, на яростно отхвърляне и безрезервно приемане, на началото и края. И на неземното усещане, когато сте двама!


„А можехме да бъдем...“

Изкуших се да приема заглавието с онази нотка на въздишка и съжаление, с която е натоварено на пръв прочит. Но след това ми се прииска да продължа изречението. Защото можехме да бъдем... всичко – щастливи, нещастни, заедно, разделени, възторжени, разочаровани, смели, страхливи, големи, малки, интересни, скучни, щедри, егоисти... А можехме да бъдем. Просто да бъдем. Ние. „Но не бяхме...“ сякаш е логичното ехо на „а можехме да бъдем.“ Но всъщност най-неочаквано тази малка книга опровергава заглавието си.

Мария Лалева




? ? ?

Пет години. Четири мозъчни операции. Осем книги и една мечта - да оздравее! Това може да се напише на виртуалната визитна картичка на 17-годишния Иво Христов. Диагнозата е Неврофиброматоза тип 2 или по-просто казано - болест, поразяваща с туморни образования мозъчните нерви в централния и гръбначния мозък. Тази болест открадва детството на Иво, разбива мечтите му, но го дарява с нещо безценно - дарбата да пише.