Старците вече не говорят

"Старците вече не говорят" е дистопичен роман на белгийския автор Венсан Енгел, който разглежда проблемите в егоистичното и индивидуалистично общество, породени от икономически кризи, пандемии и застаряване на населението. Творбата е написана пет години преди началото на Covid-19, но излиза през 2020 г., като показва как хората се затварят в себе си и променят отношението си към тези, които не могат да работят. В същото време се наблюдава разширяването на полицейските методи и диктатурата по време на социална нестабилност.

При наличие на 30% от населението над 60 години и значителен спад в активната възрастова група, правителството на анонимна западна страна въвежда нова политика за третата възраст. Те изграждат здравни селища за старци, където да ги приютят и осигурят грижи срещу пълен контрол върху тяхното имущество и живот. Адвокат Александър Жофроа, специалист по настойничество за възрастни хора, започва да промотира тази инициатива. Но какво става когато собствената му майка попада под подобно управление?, а той самият изпада в капан?

„Политика! Кой би искал да участва в този цирк освен онези готови да продадат родителите си? Да ги продадат или убият... по един или друг начин! Късметлия сте без деца, адвокат Жофроа – поне не познавате това разочарование. Има обаче такива ,които ни убеждават в безграничния потенциал за жестокост у човека… Давид определено не е по-лош от другите; пожелавам му дълголетие – така стоят нещата. Но редът никога не бърза; Давид обаче е нетърпелив младеж… и доста посредствено способен."
Из книгата

Венсан Енгел (1963) преподава френска литература в Католическия университет Лувен и история на идеите във Висшия институт за социални комуникации Брюксел. Интересите му включват механизмите зад паметта и приемствеността през XX век както отношенията между идеологията и литературата. Автор е на множество романи, разкази και есета; пише политическа хроника за „Соар“ както Българското радио-телевизионно дружество във франкофонската общност . Награденият със "Ренесанс дьо ла нувел" през 1994 г., неговият роман "Завръщане в Монтехиаро" печели престижната награда Росел през 2001 г., докато "Бракът на Доминик Ардиен" получава наградата Берхайм през 2012 г.. През 2020 година публикува силното есе "Желанието за памет: против инструментализацията". В него твърди че задължението помним трябва да стане желание - с цел предотвратяване появата наред нови трагедии.