Българската литература през XXI век (2000 – 2022). Част 2

След пет години работа и множество прочетени книги, мога с увереност да заявя едно: през последните 25 години българската литература стана по-разнообразна от всякога. Не е лесно да се определи доколко това разнообразие произтича от вътрешното развитие на литературния процес или е отражение на глобални тенденции. Важно е именно тази невъзможност да се направи ясна граница между „вътре“ и „вън“, между собственото и чуждото. Броят на новите произведения от български автори рязко нарасна, а всяка книга стреми да бъде уникална, да изразява своята индивидуалност. Тази преливка от стилове ми напомня за объркването в строителството на Вавилонската кула, където комуникацията става трудна при наличието на множество различни езици. Наистина, какво би станало ако всеки пише само за себе си? Вероятно в един момент броят на писателите ще достигне този на читателите. Не е чудно, че критиката остава без място.

В края на втория том натрупах редица въпроси, за които не успях да намеря решения. Всички те са свързани с представата за значението на литературата до края на нашия век. Понеже нямам конкретен отговор, се постарах да събера максимално количество информация в полза на бъдещата литературна история. Както всяка друга история, тя ще бъде написана от тези, които печелят – но писателите никога не са били победители.