Не остарявай, любов!

В едно далечно време, преди девет години, на малка уличка с няколко съвсем обикновени думи, любовта ме спря за миг.

Тя беше истинска и искрена, както е яркото слънце или стара есен с мрачно небе.

Светлите есенни кестени оставяха следи по земята. Златисти и квадратни – звездите изгряваха навсякъде около нас.

Земята под краката ни бе странно тържествена и женствена. Бяхме автентични, откровени и жадуващи; мислехме на глас единствено.

Може би времето или просто възрастта са виновници - вече няма улички нито думички; любовта отсъства от нас.

Но може би в бъдеще, някъде ще намерим нова любов? Нещо ще желаем, нещо ще очакваме, а болката пак ще се появи.

Толкова естествено дойде трезвостта при нас. Откъде сте весели есенни кестени? Къде остана нашата любов?

Някога в миналото, толкова давна работа - колкото девет лета назад - там на една уличка с простички фрази веднъж бях спрян от любов... 1967