Долината на феята или Потайностите на човешкото сърце

Смъртта винаги звучи неочаквано и внезапно. Интересното е, че в произведенията на Лео Толстой акцентът пада именно върху края на живота, сякаш всичко останало остава настрана. Действията, които неминуемо трябва да бъдат споменати, лесно могат да бъдат пренебрегнати; изглежда, авторът не желае да ги разказва, но все пак го прави заради темата за смъртта.

Тази история обаче се стреми да бъде по-спокойна от обикновено, въпреки че писателят прекалено много се фокусира върху различията между хората. Вплетен съм в тези контрасти и докато мисля така, смърт няма. Когато пиша, тя сякаш излиза на повърхността без да носи опасност; ако започне да става заплашителна, може би ще спра с написването. В момента когато решиш заради разликите между половете да се сближиш с жена – поне едно е сигурно: там смърт няма.

Спомням си един малък момченце - първият му опит беше като погледне под полата на жената. Лежахме на килима... Бутам автомобилчето си по него в средната стая. Дядо ми го направил сам по време на обсадата; вечер той тъкаше пред стан и упорито работеше над всеки ред от него – затова персийският мотив изглежда леко деформиран.

Помня една жена с червена коса: хваща ръката ми и ме привлича към себе си след като забелязала какво правя. Притиска ме до гърдите си и ме наблюдава със странен интерес; мъжът й също присъства там – чужд човек без връзка с нашето пространство или дом.

На килима плетен от дядо усещам нейния допир близо до мен; явно баща ми не одобрява толкова ситуацията. Нейната приятелка пък я радват проявите й - носи пухкава шапка и непрестанно говори докато мирише сладникаво и смеейки се продължава да ме опипва.

Играя спокойно на килима легнал по корем и любопитствам към това което виждам под полата й; тя седнала позволявайки ми погледа ѝ при откритото движение нагоре-долу около бедрата ѝ… Розовите жартиери не са нищо особено за мен – ненавиждам тях! Помня как момичетата в детската градина показаха своите тела."