Капризната игра на времената. Избрани стихове

Появата на Любомир Левчев, за когото изведнъж започнаха да говорят широко в цяла Европа, е истинска приятна изненада. Неговите две стихосбирки, които се появиха едновременно – „Звездопът“ и „Рицарят, Смъртта и Дяволът“, смело предават чувствата на един четиридесетгодишен мъж, живеещ в комунистическа страна, но който също така се чувства у дома си в Париж, Ню Йорк и Токио; той е гражданин на света с ясни убеждения, отворен към всички съвременни променливости и съпътстващи ги митове, лудости и депресии.

В близост до поети като Ханс Магнус Енцесбергер или Збигнев Херберт, Любомир Левчев по уникален начин формулира истини относно смъртта – те са страшни, наивни и учудващо точни. Подхранван от абсурда и осъзнавайки противоречията от Запада около него, българският поет надминава Евтушенко или Вознесенски в разбирането на света , който обича и психоанализира почти несъзнателно.

Той взима самолета си през континенти; среща Гинзбърг по пътя си; разговаря с бизнесмени, министри хипита и гладни индуси; контактува с милиардери от Венецуела - всичко това го сблъсква с различия във ценностите. Не е ли достатъчно такова опитване да обърне погледа му? Много малко днешни поети могат толкова добре да пресъздадат това усещане за въртене на света. По този начин марксистките идеи на Левчев сами коригират себе си или иначе казано – получават нова вдъхновяваща мечтателност.

Ален Боске,
Из „Един сомнамбуличен марксизъм“ (сп."Льо Монд", 1976 г.)