Последният човек

Периодът на първоначалното издаване на четирите произведения – „Смъртната присъда“ (1948), „В желаното време“ (1951), „Онзи, който не ме придружаваше“ (1953) и „Последният човек“ (1957) – се пада в средата на XX век, по времето, когато Морис Бланшо (1907-2003) е активен. Този момент може да бъде разглеждан като начало на един нов етап, белязан от решителното дистанциране на автора от Париж и публичността, с която градът асоциира. Вместо това той насочва вниманието си към интимните размисли в малкото средиземноморско селце Ез. На български език вече са публикувани два сборника с негови известни литературнокритически текстове – „Предстоящата книга“ и „Литературното пространство“. Въпреки това тези четири творби са първите от Бланшо, които можем да видим в местния контекст и би следвало да бъдат обозначени като фикция. Важно е обаче да се отбележи, че такова определение за Бланшо е донякъде неточно; то произтича от трудността при ясно разграничаване между хуманитаристиката и другите жанрове, както и съмнението относно валидността на всяко опитване за категоризация чрез поставяне на граници. Произведенията предизвикват размисъл относно своя жанр или дори представляват отказа от конкретна жанрова класификация. Те представят сложни текстове, напомнящи ни за стремежа на Бланшо да направи разлики подобно на усилията вложени от Маларме - опити за разделяне между критика, рефлексия и художествени форми като романи или поеми... Всичко това подчертава идеята за писането като най-великото насилие върху закона – всеки закон и личния му собствен закон.