Изгубено време

Бях напълно безсилен да си припомня собственото минало. Тъй като нямаше как да го извлека от паметта си, бях принуден да разчитам единствено на историите, които другите ми разказваха, за да разбера кой съм. Образът ми за самия себе си се изграждаше само върху техните думи. Каквото и да споделяха с мен, трябваше непременно да им вярвам. Без излишно забавяне трябваше веднага да оползотворя всяка информация, за да попълня празнотата в ума си. Например, ако някой твърдеше, че на двадесет и седем години съм извършил престъпление срещу шестгодишно дете, щеше ми се наложи отново да преосмисля идентичността си в тази болезнена светлина. Лицето ми в огледалото постоянно би било различно. Всяко ново изречение представляваше нова истина и нов образ на мен самия.