Есен на брега

**СТРАХ**

Очите ми са уморени от яркото слънце,
от погледи, тютюнев дим и вино,
от разпокъсани облаци и ветрове,
от гари, графици и линии,
които безкрайно преследват хоризонта
с локомотиви, жици и семафори;
въпреки всичко не ни водят никъде.

Неизживяната скръб ме следва —
образи и мисли остават неизказани;
тъжен смях на пристанищните бордеи,
видяното през стъклени прозорци и заключени врати.
Скръп по малката селска къща —
скръп за всичко близо и далечно.

Не желая дори насън да виждам устни,
загубили цвета си и усмивките;
ръце безжизнени, бледи и отпуснати
върху писма или пожълтели парцали;
разрушени сгради, кални улици,
кутии с вещи от миналото
и дъжд пред магазини или хали —
разстилащи празната си сива мрежа.

Вече никога не желая
да бъда сам само със словата
за любовта, омразата и истината.
Ако е нужно - ще умра тихо,
но заедно с надеждите на хората,
с нежността в забравените квартири,
очите ми завинаги затворил
наистина от много светлина.

Иван Пейчев