Молитва към човека. Антология

Георги Братанов и аз бяхме свързани единствено чрез литературата. Никога не сме обсъждали нищо извън поезията. Около 1970-1971 година, ние основахме литературен клуб в Софийския университет, разположен между Юридическия факултет и Българска филология. Аз съм от Плевен, а той - от Ямбол. Постепенно сближихме се през цялата страна. Спомням си, че Георги беше един от главните инициатори на клуба; той бързо привлече други таланти от Ямбол като Димитър Кралев, който пък водеше свои приятели – Яръмов и Димитър Вълев. Той доведе и Недялко Вълев, който въпреки да изглежда разумен, бе напълно обсебен от поезията. Прекарахме около две години в този магичен свят на поетичното изкуство с срещи с личности като Далчев.

В един момент обаче Гошо спря да идва на нашите срещи; чух слухове за проблеми със зрението му. За краткия период след това успя да достигне значителни висоти в поезията.

Съдбата ме заведе в Ямбол и веднъж го видях как върви по улица "Раковска". От едната страна държеше жена си под ръка, а от другата - детето си. Беше ослепял напълно, но вече бе известен поет. В първия миг ми мина през ума нещо, което повтарях само пред себе си – "Ямболският Омир". Сега го казвам публично: макар че не виждаше физически с очите си, душата му все още виждаше света около него до момента на нейното възнесение към небесата. Ямболският Омир остава най-забележителният ямболски поет и градът заслужава нова оценка за неговото творчество – както всичките останали населени места!