Хората на платформа номер 5

„Хората на платформа номер 5“ от Клеър Пули е роман, който разглежда влаковете като метафора за живота.

Всеки носи маска на учтивост и никой не е такъв, какъвто изглежда. Постепенно героите от платформа пет разкриват своите истински лица, а читателят може да се види в тях.

Книгата прилича на театрална сцена с завеси, които се вдигат бавно или внезапно – понякога предизвиквайки смях до сълзи, а друг път - тъга. Тя е история за надеждата: ако замълчим, можем да я загубим.

Йона има свои правила за ползване на градския транспорт:

1. Винаги трябва да имаш цел.
2. Не говори с непознати във влака.
3. Избягвай гореща храна поради миризмата й.
4. Никога не отдавай мястото си освен на (а) бременна жена (б) възрастен или немощен човек (в) когато Йона ти каже.
5. Бъди подготвен за всякакви ситуации.

Романът обединява седем съдби в един вагон (постоянно номер 3) на влака към „Уотърлу“ в Лондон.

В критичния момент наречен „Ден на Гроздето“, четирима мълчаливи пътници са принудени да общуват след инцидент със спънката грозде у един от тях – това нарушава първото правило на Йона.

Тези човешки истории започват да се свързват около централната фигура - Йона; те взаимодействаха помежду си почти насила в началото.

Разказът поставя стереотипите чрез индивидуалните перспективи и впоследствие ги разбива напълно. Какво всъщност знаем за някого само по външността му? Какво можем да открием без дори да погледнем зад фасадата?

Седем души с възрасти между четиринадесет и шестдесет и пет години представят проблеми подобни на тези при всеки нормален човек: семейство, работа и ежедневие; те застават пред читателя като огледало отражение.

Историята на всеки герой би могла сама по себе си да бъде отделна книга, но след онова преломно взаимодействие между непознатите нишките вече са заплетени; Йона – медийна звезда от осемдесетте и деветдесетте години – чувстваща се изгубена сред култа към младостта и красотата, започва постепенно да свързва болките на останалите персонажи. Често именно спасителят най-много нуждае от помощ; хората с привидна устойчивост срещу тъгата често крият рани зад защитните си щитове."