Обществена тайна

Представям ви искрен и честен разказ за моя живот, такъв какъвто го помня. Разказвам за близо 27 години, прекарани в Службата за сигурност - МИ5. Няма да се опитам да пиша история на британското контраразузнаване или да описвам контратерористични операции от този период; просто споделям спомени за събития, които сега ми изглеждат ключови не само за работата ми, но и за личния ми живот. Писах без достъп до документи или официални източници и никога не съм водила дневник.

Като първата жена главен директор на МИ5, чийто имена е било публично обявено, кариерата ми предизвика голям интерес, особено сред жените. Именно поради този интерес реших да напиша автобиография, осъзнавайки колко трудно ще бъде да намеря баланс между четивността и необходимостта от дискретност всеки път когато говоря за работата си в МИ5. Когато изпратих първоначалния вариант на текста с молба за одобрение – както беше задължително – не знаех каква ще бъде реакцията. Въпреки че бях внимателна в писането си и разбирах нуждата от секретност, не очаквах написаното да бъде посрещнато положително. Не е нужно да подчертавам как ръководителите на разузнавателната общност обикновено смятат, че колкото по-малко говорят бившите членове на службите, толкова по-добре е; контролът става много по-лесен ако всички мълчат и са укротени. Безспорно министър-председателите чувстват същото спрямо своите предшественици и бивши колеги от кабинета. Надявах се искрено след като видят какво точно желая да напиша никой няма да го счита за заплаха. Честно казано не бях готова за бурната реакция след това; може би вече нямах ясна представа кого всъщност цели разузнавателната общност: тези които говорят открито или предупреждават другите — онези които могат да бъдат обвинени в нарушаване на закона относно обществената тайна.